Или Кратката терапия
Тя е сравнително нова школа в психотерапията. Създадена от американския философ Стив де Шейзър. Високият процент на деклариран успех е над 80 %.
Тук терапевтът се опитва да разбере и разговаря на езика на клиента, и да преориентира вниманието му от проблеми към решения.
Ориентацията към решения допуска, че няма значение колко труден става живота, може да бъде и по-лошо. Тук, клиентите съвсем основателно могат да бъдат питани, какво правят, за да предпазят своя живот от това да стане по-лошо. Този въпрос ги подканва отново и по нов начин да изследват своя живот, и да поемат отговорността за нещата, които откриват за себе си. Клиентите са експерти в обстоятелствата на своя живот.
Чрез задаване на терапевтични въпроси получаваме информация и определяме по-оптимистични ориентации в живота на клиентите.
Един от ключовите моменти на терапевтичния процес е задаването на въпроса „ чудо”. Въпросът “чудо” се състои в следното: клиентът да си представи, че тази нощ докато спи се случва чудо и утре сутринта проблемът е решен, целта е постигната, болестта е изчезнала и т.н. (в зависимост от конкретния случай). Той трябва да опише подробно утрешния ден – какво ще прави, какво ще бъде по-различно, кой ще забележи промяната и пр. След това терапевтът пита: “Какво от това вече се случва?”. На този етап имаме две задачи. За първата вече стана дума – конкретизиране на целта, ако тя е била неясна. Например, клиентът може да каже: “искам да съм герой” или “искам да сме нормално семейство”. Чрез детайлното описание на “деня след чудото” всъщност се опитваме да разберем какъв смисъл влага той в тези думи. Втората задача е свързана с едно понятие в психологията, наречено “локализация на контрола”. Ако клиентът вижда причините за неуспеха в себе си, той е с вътрешна локализация на контрола, а ако ги вижда в обстоятелствата – с външна. В последния случай, образно казано, той не може да види целта заради препятствията пред нея. С въпроса “чудо” препятствията се прескачат, външната локализация на контрола се игнорира и се насочва вниманието към това “какво правиш? ” и «какво вече си направил?»
Чрез отговора на този въпрос клиентите определят какви ще са знаците на техните чудеса. Терапевтите им помагат да „видят” как части от чудото вече се случват в живота им и какво още може да се направи за да продължи то да се сбъдва. Ние вярваме, че във всеки клиент има скрит ресурс за справяне и ги окуражаваме да го използват. Тогава промяната става според възможностите на клиента и по познати за него механизми.
В терапевтичният разговор диагнозата или проблемът се „забравят” и интервюто се провежда по определена схема, изключвайки за малко проблема.
Определянето на целта на психотерапията става съвместно с клиента . Първите въпроси на психо терапевта са от вида: “С какво смятате, че този разговор може да бъде полезен за Вас?”, “Какво трябва да се случи, за да си кажете: “имаше полза за мене от това посещение”?”
По този начин понятието “успех на психотерапията” се дефинира с помощта на клиента. Например, терапевтът пита: “Къде ще отидете, ако нямате агорафобия?” В този случай новата цел произхожда от думите на клиента, а не бива привнесена от психо терапевта. Целта става реална, изпълнима, ясна и законна.
В края на сесията клиентът си тръгва с послание. Посланието съдържа две части:
1. Признание за трудната ситуация и усилията на клиента;
2. “Домашно упражнение” за клиента до следващата среща.