Събуждам се. Излизам от черната дупка. Слагам си очилата.
Виждам в розово.
Кафе, цигара, очаква ме един прекрасен ден. Аз съм бодра, енергизирана и в добро настроение.
Отварям прозореца. Вали.
Слагам сините очила.
Вземам чадъра. Гмурвам се в потопа.
Мокро, мокро, подгизвам.
До тук със сините очила, въпреки добрите ми намерения.
Слагам зелените.
Обзема ме голямо спокойствие. Най после стигам до работа. Там слава богу не вали. Отпускам се в блажено. Започвам работа. Откривам, че хаоса е пълен. Де да имах викодин!
Слагам оранжевите очила.
Ще се справя! Мисля позитивно.
Оранжево небето, оранжева тревата, оранжеви децата, оранжев и светът.
Шефът ме вика. Спиих…
Слагам червените очила.
Ще отстоявам. Няма значение какво. Разговор за нещо и отпор за друго. Най – накрая, нищо ясно. Победих ли?
Колегите ме гледат странно. Странно и въпросително. Вдигам рамене – недоумително.
Излизам навън. Нуждая се от въздух. Попадам в протест /срещу ЕОН и ЧЕЗ/. Повлича ме вълната. Крещя и аз в синхрон.
Слагам сивите очила.
Аз съм част от тълпата. Но всеки накрая се прибира у дома. Изморена съм.
Слагам черните очила. И домашните пантофи, и пижама.
Приготвям се за път. Гмурвам се в тъмното. Заспивам или се събуждам, кой знае? Очилата са далеч от мен – очилата на дъгата.
6 без 15 е.
Котката мърка.
Пак ли се събудих?
А ако бях в лилав фотьойл, наместо в жълт, какво ли би било?
Татяна Жекова