Любовта винаги ни кара да мислим за някакво начало, макар всъщност да е само продължение на детската любов.
Всеки извървява дълъг път, преди да реши, че е срещнал този, когото е търсил. През всичкото това време ние вече сме изпитали цялата палитра от любовни чувства.
До 8 месечна възраст детето се намира в пълна симбиоза с майката. През този период, всичко, което преживява майката е споделено от детето. Ако тя е спокойна, то заспива, ако се усмихва и то се усмихва, ако му се скара, се разплаква. Щом се научи да разпознава лицето на майка си, детето започва да страда от „ раздялата“. Преживели с родителите си всичко от любовта, ние запечатваме тази информация в несъзнаваното си, и след време при най-малкия сигнал отново я активираме. И когато срещнем любовта, тя всъщност се оказва едно старо познанство.
Да се вгледаме във влюбените, които се прегръщат. Преоткрили първоначалното сливане на телата си, сякаш просто не могат да се отделят един от друг, те стоят неподвижно, като заковани, като че искат да останат така за цяла вечност. Не изпитват никаква нужда от думи, също както през първите дни от живота си. Топлината на телата им задоволява всяка потребност. Моментът на влюбването се характеризира с много силното усещане, че съществото пред нас е този (или тази), който изпитва същите чувства като нас в същия момент. Понякога е достатъчен само един поглед, за да добием впечатлението, че сме разбрани, че се откриваме в другия. Влюбването пробужда у нас нещо ново и вълнуващо. Мислим си, че обичаме за първи път, макар това да е просто първият път, когато обличаме в думи онова познато чувство от най-ранното детство.
Проблемът е, че „преди“ сме били „заедно“ с мама, че между детето и родителя е имало естествено сътрудничество, докато вече зрелият индивид иска да постигне същото сътрудничество, сега с човек, когото изобщо не познава, никога не е виждал, и дори не е от неговото семейство. Една от характерните особености на любовта е, че започва със сладка илюзия и завършва с жестока очевидност – другият не е като нас!
Любовта се намира под прякото и постоянно командване на фантазиите на всеки от нас. Научили сме се да ги градим в главата си още от бебета като компенсаторен механизъм, когато нещо или някой ни е липсвал. Още от съвсем малки ние се научаваме да заменяме с мечти онова, което ни липсва. Постепенно си създаваме собствен идеален обект, комуто приписваме всички качества, способни да ни направят щастливи. Колкото повече неща са ни липсвали, толкова по-значими са били фантазмите и толкова по-идеална – любовта.
Крахът на една връзка е толкова по-вероятен, колкото по-големи са били очакванията от любовта и брака.
Жените по-често от мъжете се разочароват от съвместния живот с партньора си. Още от съвсем малки, когато са били обичани от майка си „при определени условия“, са започнали да мечтаят за мъжа, за Принца от приказките, който ще дойде по-късно и ще се влюби в тях, щом ги зърне.