Преди даден проблем да се прояви в тялото като симптом, той загатва за себе си в душата като тема, идея, желание или фантазия. Колкото по-открит и отворен е човек за импулсите изпращани от подсъзнанието му, и колкото по-готов е някой да даде свободна воля на подобни импулси, толкова по-жив (и неортодоксален) ще бъде житейският му път. Но ако той следва съвършено определени представи и норми, тогава е невъзможно да позволи да го ръководят такива импулси идващи от подсъзнанието, защото те поставят под съмнение досегашните и създават нови приоритети. Такъв човек пресушава в себе си онзи извор, от който обикновено произтичат импулсите и живее с убеждението, че не познава „подобни проблеми“.
Този опит – да станеш безчувствен в душевната сфера – вече отприщва първата степен на ескалация: получаваш симптом – дребен, безобиден, но верен. По този начин се е осъществил един импулс, макар че осъществяването му е трябвало да бъде предотвратено. Защото и душевният импулс иска да бъде трансформиран, т. е. изживян, да се спусне във веществеността. Ако тази трансформация не се извърши доброволно, тя става по околния път на проявлението на симптоми. На това място ясно проличава общовалидното правило, че всеки импулс, който се лишава от своята идентификация, отново се приближава към нас привидно отвън.
Всяко заболяване представлява една актуална покана да се осъзнае нещо, да направи видим някакъв неосъзнат конфликт. Верните тълкувания отначало предизвикват неприятно чувство, страх, а оттук и съпротива.
Правило:
Когато едно прозрение е вярно, то смущава!
Болестното състояние на човека се изразява чрез симптоми. Симптомите са реализирани в материална форма елементи от сянката на съзнанието.
Като симптом човекът има това, което липсва в съзнанието му!
Изцелението е възможно само тогава, когато човек осъзнае и интегрира скрития в симптома елемент на сянката. Намери ли човек онова, което му липсва, симптомът става излишен.